Река Рена е от онези места, които трудно могат да бъдат сравнени с българските реки. Дори само мащабът ѝ е достатъчен, за да промени начина, по който човек мисли за мухарския риболов.

Константин вече е бил в Норвегия, но предишните му посещения са били през по-студената част на годината. Лятната Рена е нещо различно – по-пълноводна, различна като условия и с възможност за риболов, който много повече се доближава до представата му за класически мухарски риболов с кастинг и суха муха. 

Затова още преди заминаването той взема едно съзнателно решение: този път няма да разчита на познатите си подходи с европейска нимфа и стримери. 

Иска да лови по начин, който рядко има възможност да практикува в България – на дистанция, с кастинг и със суха муха.

В Рена липанът е доминиращият вид, но това не е рибата, заради която Константин е пътувал дотам.

Целта са големите балканки. 

Има определени участъци, за които местните знаят, че държат едри риби. Проблемът е, че реката обикновено е трудна за газене. При нормално ниво дълбочината и ширината ѝ ограничават възможностите за достъп до тези места. 

Този път обаче условията са необичайни. Реката е значително по-ниска от нормалното. Ниското ниво позволява да се достигне до участъци, които при обичайни условия остават практически недостъпни. Така неочаквано лошото време и маловодието се превръщат в част от стратегията за търсене на големите риби. 

Но ниската вода има и друга страна. Температурата се покачва, а в един момент дори съществува реална опасност риболовът да бъде забранен, ако водата достигне определена критична температура. 

Това означава, че излетът още преди началото си вече има един неизвестен фактор: ще позволи ли реката изобщо да бъде ловена?

Дневният ритъм на този риболов също е различен. Вместо да влязат веднага, Константин и неговият приятел прекарват време край реката. 

Наблюдават. 

Чакат. 

Търсят първите признаци на активност. Вечерта започва около осем часа. Стоиш на брега, гледаш течението и чакаш. 

Къде ще се покаже първата риба? Къде ще се появи вторият кръг? И най-вече – какво ще накара големите риби да се вдигнат? 

Отговорът идва с насекомите. Ручейниците.

Първата вечер се оказва най-динамичната от целия излет. Има вятър. Рибите не са активни. Затова чакат. 

Около 23 часа вятърът постепенно стихва. И тогава реката се променя. Започва люпенето на ручейниците. Рибите се активират. 

Първоначално двамата остават на дистанция, за да не обезпокояват рибите. Наблюдават къде се появяват кръговете и чак когато активността стане достатъчно ясна, започват внимателно да се приближават. 

Това е един от онези моменти, в които риболовът няма почти нищо общо с механичното подаване на мухата. Първо трябва да прочетеш реката. После да разбереш рибата. И чак тогава да подадеш.

Една от най-интересните части от разговора е свързана с начина, по който са ловили големите балканки. 

Мухата не е просто оставена да се носи мъртво по повърхността. Тя се води активно. 

Константин първоначално наблюдава местните, защото иска да разбере как точно го правят. Постепенно става ясно, че именно движението на мухата провокира рибите. Подаването е под различни ъгли спрямо течението, а след това идва лекото браздене по повърхността – достатъчно, за да остави следа, но не толкова силно, че да изглежда неестествено. 

По-късно става ясно и защо тази техника работи толкова добре. Между туфите водорасли има канали, в които рибите стоят. Когато кадисът започне да се движи по повърхността, рибата има много кратко време да реагира. 

И реагира.

Първата вечер носи и една от онези истории, които няма как да бъдат забравени. 

Константин закача голяма риба. Много голяма. Борбата продължава дълго. Рибата преминава от единия край на реката към другия, движи се нагоре и надолу по течението и просто отказва да бъде контролирана. В един момент излиза на повърхността точно пред неговия приятел. Всичко изглежда възможно. 

И тогава линията олеква. Рибата се е откачила. Не е извадена. Но именно такива риби понякога остават най-дълго в паметта. Защото не са просто сантиметри или килограми. 

Те са историята на онези няколко минути, в които си бил срещу нещо много по-силно от теб.

Другата голяма риба идва на последния ден. 

Константин вижда подходящо място, влиза в реката и започва да подава. На второто подаване се вдига голяма риба. Само че малко преди това наблизо има патка, която започва да кряка. За част от секундата вниманието му се отклонява. 

Точно тогава рибата атакува. Следва мощна реакция, която този път води до почти моментално скъсване. И това е може би един от най-човешките моменти в целия разговор. 

Защото колкото и опит да имаш, колкото и добре да познаваш техниката, понякога просто поглеждаш настрани в най-неподходящия момент.

Една от съзнателните идеи на Константин е да не заминава с предварително подготвена колекция от мухи за всяка възможна ситуация. Вместо това той иска да види какво използват хората на място. 

И да връзва. На място. 

Това се оказва особено интересно, защото местните риболовци използват модели, които той никога преди не е виждал. Някои от тях са специфични за района и са съобразени с местните насекоми и начина, по който рибите се хранят. 

Така част от най-ценната информация от излета не идва от книга или интернет, а от наблюдението на човек, който прекарва много време на същата река.

Може би най-важният урок от целия разговор няма нищо общо с конкретна муха. 

Константин го казва много ясно към края на разговора. Когато отидеш на ново място, много лесно е да приемеш, че вече знаеш достатъчно. 

Взимаш въдицата. Започваш да мяташ. Правиш нещата така, както ги правиш у дома. И нищо не се случва. 

Причината невинаги е в реката или в рибите. Понякога просто не правиш правилното нещо, в правилния момент или по правилния начин. 

Затова, когато отива на непознато място, Константин предпочита да наблюдава местните. Да види какво правят. Да попита. Да се учи. И именно това според него е един от най-ценните начини да натрупаш опит.

В края на разговора идва една мисъл, която според мен трябва да остане като своеобразен финал на първия епизод.

Природата там е уникално красива. Реката, гората, боровинките, дивите животни, хижите край водата – всичко това е част от изживяването. 

И тогава Константин казва нещо много просто: „Там рибите са ти бонус.“ 

Това може би е най-добрият начин да се опише целият излет. Защото в продължение на повече от час разговорът не е само за риби. 

Той е за реката. За начина, по който я четеш. За хората, които я познават. За това да отидеш на място, което не познаваш, и да оставиш реката да те научи на нещо. И разбира се – за онези големи балканки, които този път не всички стигнаха до кепа.